Преданието в Православната църква не е автоматично и автоматизирано следване и възпоменаване на миналото, а живо, динамично осъществяване на вечната истина на Богoвъплъщението. Преданието в Църквата е дарът, който приемаме
от Христос – чрез апостолите и предстоятелите в евхаристийното събрание, и залог, който се пази от и във Църквата. Св. ап. Павел говори за него: Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен...(1 Кор. 11:23-27).
Като подчертава този евхаристиен характер на Преданието, св. Ириней Лионски, епископ на църквата в Галия (ок. 140–202), казва, че то обхваща Христос, т.е. Църквата, Кръщението, епископите и верните, правата истинска вяра, даровете на Светия Дух, църковния и богослужебния порядък и организация2. Тази евхаристийна непрекъснатост на Преданието е възможна само в св. Литургия (= Евхаристията) и се явява единственото автентично богословие, което се реализира и потвърждава в литургичния опит на Църквата. Така формулировката Lex orandi est lex credendi3 не е някакво отвлечено размишление за Литургията, а критерий, конституиращ църковния живот.
От позицията на днешното време с безпокойство можем да отбележим, че през последните няколко века този критерий е бил подменен, като в резултат на това в християнското съзнание се е подменило също и самото възприемане същността на Църквата.