ПБФ :
A+ R A-

Отношението към бежанците – библейски аспекти и дейността на Православната църква

Е-мейл Печат ПДФ

StevkaKanchevaMihailova(Tекстът е публикуван първоначално в: "Изворът на живота" - сборник с доклади от семинари на Библейски колегиум, проведени в гр. Несебър, декември 2009 и 2010 г., С., 2011, с. 137–153.)

„Раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си..."
(Ис. 58:7)

 

Те са прокудени от домовете си. Далече от роднините си. Заспиват под чужда стряха, ако въобще има такава. Децата им нямат играчки и приказки, нямат топло легло.
Отминалият 20-ти век се описва като „век на бежанците", едва ли новият 21 ви ще бъде по-различен. Войни, бедствия, гонения по политически причини карат хиляди хора да напуснат домовете си и да станат бежанци. Други напускат страната си, за да търсят по-добър живот. Без дом, без семейство – те стават цифри в статистиките на службите за бежанци и в статистиките на комисията на ООН. Днес по света има над 35 милиона бежанци (повече от населението на Канада), като повече от половината от тях са деца.
Според определението на ООН бежанец е лице, което „при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин то е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила поради тези опасения".1

Каролингите, иконоборството и иконопочитанието на Запад

Е-мейл Печат ПДФ

YulianVelikov

jv

 

 

 

 

 

Отпечатано в "Преславска книжовна школа"
Том 13 (2013)

 В есето си The Carolingian Age: Reflections on its Place in the History of the Middle Ages, Richard Sullivan отбелязва, че светът на каролингите "apprears to have been comfortably polymorphuos, drawing vital energies from regional and ethnic communities."1 На практика въпросът за иконопочитанието е важна част от многоцветната история на тази епоха, а текст, познат ни като Opus Caroli regis contra synodum2, е един от основните ранни извори на Запад по въпроса иконоотрицание/иконопочитание. Вероятната причина за създаването му е факта, че Каролингския период следва т. нар. тъмни векове3, след които каролингите започват да се възприемат като официално отговорни за единството и просперитета на Църквата. Въпреки, че Opus Caroli (наречен още Libri Carolini) е отхвърлен на Запад и дори папа Адриан I го отклонява и оспорва, на практика този текст по категоричен начин очертава богословските претенции на франките, описващи позицията на византийските иконофили от VIII век като заплаха за цялата вселенска Църква. Или, ако използвам думите на Thomas Noble, аргументът на Libri Carolini можем да сведем до следното: "Abraham was a Frank, and David was a Carolingian"; that is why, "God in Heaven rules the world and his agent on the Earth is Charlemagne."4.

Общението – същност на живота

Е-мейл Печат ПДФ

SvilenTutekov(антропологични и еклисиологични предпоставки на общностния етос на Църквата)

1. Човекът като "общностно" същество (κοινωνικόν ζωον)

Нуждата на човека от общение намира своя най-непосредствен израз в историческия факт на неговото съвместно съжителство в общност. Обикновено крайната цел на обществения живот се свързва с постепенното му подобряване, което се изчерпва с удовлетворяването на индивидуалните нужди на отделния човек и тяхната съгласуваност с общоприетите цели и интереси на обществото. Така истината за живота на човека в общността неизбежно се свежда до способността на събраните заедно индивиди да осигурят своето съвместно съжителство посредством създаването на ефективни обществено-политически структури и обективно приложими принципи на социална етика. В този случай, по думите на Христос Янарас "общественият живот е показател за обективни наредби, формални институционализирани отношения, идентичност на интересите или на идеологическите цели"1. В основата на тази концепция стоят обективните принципи за целесъобразност и полезност, които имат за цел да осигурят хармоничното функциониране и напредък посредством механизмите на обществено-политическите структури и прилагането на някаква конвенционална социална етика.

Брак и общение*

Е-мейл Печат ПДФ

az1Съвременните психолози и социолози анализират безрадостния семеен живот и са разтревожени от неустойчивостта на брака и от болката, която тази неустойчивост причинява – както на съпрузите, така и на децата. Ако се вземе предвид огромният брой провалени бракове, може да се стигне до заключението, че изначалният смисъл на брака се оказва неразбираем за съвременния човек.

Днес едни разглеждат брака като брачна институция или просто като частен договор и му придават утилитарен характер, а други го разглеждат единствено във връзка с неговия социален или правен статут. В този случай семейството се превръща в малка частица, клетка от държавния организъм, натоварена с голяма тежест, далеч не по силите й.1

Всеобща констатация е, че модерният, урбанизираният човек от съвременното западно общество е силно секуларизиран и отрича всички християнски духовни ценности, които са били основа за цялостния живот на неговите предци. Днес дори се говори за постхристиянска култура2, заменяща старите ценности с нови, чисто материални и консумативни. Начинът на живот на съвременния човек е строго определен, всеки индивид се стреми (а и е стимулиран от медиите) повече да произвежда и повече да консумира, както материални, така и духовни продукти. Този начин на живот неминуемо се отразява върху взаимоотношенията между мъжа и жената, върху целостта на брака и върху възпитанието на децата. Трафикът на хора, включително деца с цел сексуална експлоатация, прераства в истинска епидемия, а производството на порнографски материали носи на създателите си милиарди долари годишен приход. Лесният достъп до такива продукти чрез различните медии (главно телевизията и интернет) допълнително формира образа на едно консуматорско отношение към мъжа и жената и загубването на личностното отношение към тях (т.е. вместо като уникална личност, образ Божий, човекът се възприема като обект на хедонистични3 страсти).

Иконопочитанието и иконоотрицанието в „беседа против богомилите” на Kозма презвитер

Е-мейл Печат ПДФ

YulianVelikovБез разцвета на културата в Симеоновата епоха, появата на богомилството е немислима"*

Още по времето на Първото българско царство, с навлизането на християнството в България, държавата, в лицето на своя владетел св. цар Борис Покръстител, не е оставена встрани от глобалните проблеми на Църквата. Свидетелство за това е проявената загриженост на св. патриарх Фотий към неофита-владетел с изпращането на Послание до Михаил, княза на България. В това патриаршеско послание се наблюдава ясно различим фрагмент, насочващ вниманието на владетеля и към проблемаиконоотрицание/иконопочитание. В кратка, но в достатъчна за владетелските възможности за възприемане форма, св. патриарх Фотий очертава облика на иконоотрицателите, които не трябва да бъдат следвани от младия във вярата владетел на българите[1]. Самото присъствие на споменатия казус в патриаршеското послание свидетелства поне за две неща: първо – безспорната важност на проблема за християнския образ и второ – имплицитно подсказва за възможни "отклонения" и сред българите, почитащи до този момент прабългарския пантеон (или дори за вероятното познаване на самото учение на византийските иконоборци). Управлението на цар Симеон и сбъднатият Златен век на политическо и културно развитие извеждат на историческата сцена плеада книжовници, оформящи и оставящи в наследство едно ново самочувствие, определяйки България не просто географски между Византия и империята на франките, а като значим фактор, налагащ приемането в тогавашния европейски свят и на славянската култура.

Страница 64 от 79

Банер
Банер
Банер

Видео

 

 

В момента има 56 посетителя в сайта