Продължение...
Казах всичко това, за да направим връзка с предишните неща и да разберем, че това, кото правим в Църквата, цялото богослужение и наша борба има за цел да се научим да имаме правилно отношение към Бога и да разберем още нещо много сериозно, което е много важно да осъзнаем- че в нашата връзка с Бога трябва да поправим не Бога, а себе си. Когато отиваме в църква или когато се молим, не правим това, за да умилостивим Бога, или да Го накараме да ни обича, да бъде наш Приятел, да ни помага, закриля, да е с нас и да ни даде това, което имаме нужда. Болният в тази връзка не е Бог, а ние самите. Ние себе си изцеляваме в Църквата, за себе си се трудим, трябва да разберем напълно това, защото, ако не го разберем, то ще има последици в нашия социален живот, в брака, защото в брака винаги ще искаш да поправиш мъжа си или жена си, децата си, обществото, министерството, Църквата, полицията, семейството, хиляди неща, които чуваме и днес, но никога себе си. Православната Църква, Евангелието ни показва, че болният не е другият, а аз. Ако аз се излекувам, тогава непосредствено придобивам правилна връзка с Бога, с моя брат, който е мой ближен. Това може да е моята жена, колега, началник, мой служител, притяел, дете, придобивам правилна връзка с моята среда, със самия себе си и се изцелявам, осъзнавам, че това, което е разстроило цялата тази връзка, не е нищо друго, освен моята болест. Падението на човека внесло болестта в нас, ние се разболяхме, ние се ранихме, нашето аз, нашето съществуване се изопачи и прекъснахме правилната връзка с всичко. Така, колкото и да е трудно, защото е трудно, не е лесно, ние толкова години се научихме да живеем по друг начин, виждате едно дете, което е готово да удари другото, на детето винаги другият му е виновно. Веднъж в манастира дойдоха две дечица, едното 3-4 годишно, а другото почти на годинка, може би току-що проходило. По-голямото братче отиде при малкото и си пъхаше пръста в окото му. В един момент бащата се ядоса, удари му шамар и го попита: