„Бог, богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна, макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа (по благодат сте спасени), и възкреси с Него и постави на небесата в Христа Иисуса,
за да яви на бъдещите векове преизобилното богатство на Своята благодат в доброта към нас чрез Христа Иисуса.Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас - Божий дар е” (Ефес. 2:4-10)

Бог, богат с милост. Св. ап. Павел подчертава, че Бог направил това поради голямата Си любов.  Бог обича човека и когато Бог обича нещо, Той не го обича с мярка. Той не обича само една група хора, конкретни лица или конкретни слоеве хора, а обича всички хора еднакво. Бог не може едни да обича, а други не. Защото, ако обича едни, а други не, тогава това означава, че  този бог има слабости, има страсти,  не е неизменчив и абсолютен в своята любов. Но както разбирате и както много пъти сме казвали, именно ние не обичаме Бога по един и същ начин. Един Го обича 30 %, друг 50%, друг 70 %, друг 99 %. 100 % не знам дали някой Го обича. Мисля, че само Христос е имал тази мяра като Човек. Бог е Бог богат на милост, Бог е богат, не е беден, не е злочестив, нито скъперник, нито окаян. Той е истински богат  -  защото съществуват много богати хора, които имат много пари, но не им се радват, не им се наслаждават, а ги пазят. Разбира се, те са нужни, за да живеят банките. Но както казва и Карагьозис (хумористичен персонаж, герой от гръцкия народен фолклор), който видял хлябовете на витрината на фурната и   попитал хлебаря:

Всичко, което имаме около нас, са дарове, които Бог ни е дал, за да ги гледаме и непосредствено  умът ни да се насочи към Него, да гледаме Неговите дарове, да мислим за Него, да гледаме Неговите блага и да мислим за Него, защото Той ни ги е  дал. Той е Подателят на даровете,  от Него идва всичко хубаво на земята и на небето -   съпругата ти, децата ти, дома ти, здравето, всичко, което имаш, е от Бога. Разбираш ли това? Ти го забравяш. Когато Адам видял Ева за първи път, той много се зарадвал и на Ева и на Бога. Той обикнал още повече Бога, защото казал: Господи, колко си добър! Даде ми Ева! Той гледал Ева, обичал я, общувал с нея, но помнил момента, в който Господ му я представил. И докато Ева била до него, и Бог бил до него. Той не губил Бога, не се чувствал автономен, не се чувствал откъснат от Бога. Ева го довело по-близо до Бога, а връзката му с Ева и любовта, която имали помежду си, била любов, която стопляла  тяхната любов към Бога, която на свой ред стопляла  и тяхната взаимна любов. Загубихме тази красива връзка, тази красива приемственост на любовта и не я живеем. Живеем Божиите дарове без Бога, не Му благодарим, не Го прославяме, не Го помним, забравяме Го, а Той ни е дал всичко и продължава да ни го дава.

В днешната притча Христос обозначава отношението на човека към богатството, материалните блага и говори за безумния богаташ, който сметнал, че целта на неговия била насладата, така, както той я разбирал.  Но идва смъртта, прекъсва цялото това веселие и поставя пред него въпроса: „а това що си приготвил,   кому ще остане”?

Отците казват, че смъртта е благословение от Бога, „за да не стане злото безсмъртно”, т.е. за да не се мами човекът, че може да съществува радост и веселие далеч от Христовата личност.

Грехът, провалът на богаташа, се състои във факта, че той изпаднал в нещо, което няма вечност, вложил в нещо, което не преодолява и не побеждава смъртта. Събитието на смъртта изглежда онази пределна точка, която отсъжда истинността или не-истинността на живота ни, както и на реалността.

Много пъти се чувстваме изморени в живота и тук разбираме каква стойност имат думите на Христос- Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя. Един млад човек не може да почувства това в пълна степен, няма тежести върху себе си, но зрелият човек и е минал през много премеждия, скърби, затруднения, неуспехи, умора, и самите години трупат умора, тежест в душата му и той иска да отдъхне, да даде някъде този товар, да се разтовари. Този, Който истински може да ни отмори, е Христос. Не съществува друг. Всичко друго, което правим, са човешки неща, които донякъде могат да помогнат, различни човешки неща- отиваш на едно пътуване, отивам във вилата, при някой добър приятел, на някое приятно място. И това помага и отморява, но не отморява дълбоко човека. Само Христос може да отмори истински душата на човека, защото Той Самият е Покоят на душите ни. Както казваме в св. Литургия, сами себе си и един други и целия си живот на Христа Бога да предадем. Да дадем на Христос целия товар на нашето аз и на околните хора, нашите грижи, безпокойства, агонии, страхове, скърби, болка, оплаквания, всичко това да го раз-товарим в ръцете на Бога- на Христа Бога да се отдадем. Това е тайната. Ако човек не го разбере, тогава с течение на времето се огъва под тежестта на умората, която носи в себе си и, доколкото знам, психологията днес учи това. Затова се опитват да открият тежестите, раните на душевния свят на човека. И дори само това човек да ги сподели е нещо. Да ги изкара навън, да не ги държи в себе си, а много повече, ако той се научи да оставя всичко в Божиите ръце чрез молитвата, чрез изповедта да ги изведе от себе си и ги каже на Бога, да ги даде на Бога, да не ги държи.
Както много пъти казваше старец Паисий, приличаме на някой, който държи една торба, пълна с вехти неща, Бог идва да ни я издърпа от ръката, за да не държим тази пълна с непотребни неща, боклуци и нечистотии торба, а ние не я пускаме. Не. Ние искаме да я държим, и където ходим, да я носим със себе си. Бре, Бог идва и ти я дърпа, остави я, пусни я, хвърли тази пълна с хиляди неща торба! Хвърли я, не я носи със себе си. За какво я държиш? За какво ти е и така да се терзаеш и измъчваш несправедливо? Но ние - не, за нищо на света не я пускаме! Както някои инатливи деца, които стискат здраво някои неща и не ги пускат.