A+ R A-

Свобода и дякония

Е-мейл Печат ПДФ

Panihida-520x245Свободата на човека в своята нетленна същност е свободата на Бога, защото съвършената свобода се усъвършенства в любовта, т.е. в Бога. Бог винаги зове свободно  към границите не на някаква раболепна връзка, а на любовното  единение, след като човекът в цялата божествена икономия не е  някакво враждебно същество, не е големият противник, а големият съотборник на свободата в страшната игра на свободата.  Свободата, която се отделя от Бога, е трагедията на греха и  свобода, която е загубила своето есхатологично начало и харизматична пълнота.  Наистина е трагично, че на  свободата на Бога  бе противопоставена привидната свобода на човека от Бога, тоест свободата на падналия човек, която всъщност е грехът. Тя е самомнението и гордостта на човека, който си мисли, че сам може да иска своята свобода без да знае, че само Бог е Този, Който иска свободата на човека, бидейки свидетелство за любовта, която стига до смърт.

 Спираме се върху това, защото във век на неограничена свобода и смесване на свободите, които имат за свой източник индивидуалния човек и индивидуалните права на човека,  въпреки че свободата конституира  сърцевината на личностното съществуване и изразява начина на личностното съществуване, тя се превръща в мъчителен въпрос и кръстен проблем. Свободата не се отъждествява с природата, а се свързва с благодатта. „Тя е удивление, което е по–чудно и от природата. Свободата въплъщава абсолютното уважение на Бога към Неговото творение. Тя е поразителна мярка за любовта, която се подчинява единствено  на Възлюбения  без никога да Го подчинява”[1]. Свободата е богочовешка тайна, чудото на взаимното любовно разположение между Бога и човека, плод от срещата между снизхождащата Божия любов и възхождащата любов на човека. Славата на човека е свободата на Бога и слава на Бога е свободният човек. Без свободата Бог е небесен садист, а човекът -  земен подсъдим.

Свободата е дело на Бога в човека, дар, който усвояваме чрез голяма борба и  непрестанна аскеза. В полето на духовните подвизи, както се нарича Великият Пост, от синове на робството ние сме призвани да станем чеда на свободата в богатството на благодатта на единия Бог-Отец, Чиято изобилна благост и голяма любов побеждава всеки човешки грях и справедливост, всяка фарисейската почтеност и непочтеност на лицемерието. Бог, Който ни обича, не налага нашата свобода, а  умолява за нея и я очаква чрез нашата любов. Ако искате, Той я предлага и дава като непрестанна аскеза, като кръстно благословение, така че от свобода от нещо да стане свобода за нещо. Ние сме длъжни да бъдем свободни от всичко, което ни поробва, за да станем свободни за всичко, което ни усъвършенства. Без първото не се постига второто. Първото е свободата като аскетически път, който стига до разпването на помислите, до промяната на нашето мислене, което изисква трайна жертва и себежертва, която се придобива с усилие и мъчителна борба. Това е тъждествено с християнския живот, който без Кръста, без опита от мъдростта и величието на есхатона,  от есхатологичната красота и съвършенство, става лишен от любов порочен живот.

Аскезата е призвана да стане трайно насилие над собственото ни аз, за да постигнем нашата истински свободна свобода. Милостта на Христос е Неговият Кръст, а  Неговият Кръст, тоест животът на Бога като всекидневен кръст на човеците, е тайната на съвършената и пълна свобода.

Свободата е съвършеният дар на милостта на Христос в подвига на човека и тази свобода дава плодове, бидейки свещенодействена, в бездната  на личността, именно там, където свободата на Бога е претърпяла своето сатанинско изопачение, бидейки поробена на неразумието на индивидуализма и на всички негови скръбни последици. Да съществува само  моето аз и никой друг, да мисля, че осъществявам себе си - моята свобода – в освобождаването от Другия, това представлява демонична заблуда. Затова първото дело на жадуващия за свобода човек трябва да бъде неговата свобода от индивидуалността. Индивидуализмът като обожествяване на така наречените индивидуални свободи и права унищожава свободата на личността и на личностите, в отхвърлянето на правата на другите, в пълното пренебрегване на нашия ближен, от който зависят  „животът и смъртта”.

Индивидуалната свобода е свободата на западния или европейски човек, на новия и титаничен, паднал и подземен човек, поробена в насладите и пленена в безмерността на благата, активирани от свободата на греха и на смъртта, на покварата и на ада, на безбожния хуманизъм и на атеистично съчувствие. Това е свободата на нашето време, свободата на егоцентричния човек и на индивидуалистичния живот. Колко много хора не осъществяват своята свобода в произволието да не вършат нищо или да вършат само зло! Християнската свобода представлява точно обратното: свобода от греха и страстите, от вещите и благата,  свобода в извършването на добродетелите и на Божиите заповеди, свобода, която върши само доброто и знае само да обича. Никой не може „да твори и да поучава”, ако първо не е свободен, и никой не е свободен, ако не премине през бездната на смирението и покаянието, на смирението, което осъществява покаянието.

Една такава свобода, която е свободата на Христос и на Неговата Църква чрез пътя на покаянието, достига своя връх в светостта. Покаянието и светостта са двете най-вътрешни и жизнени сили на свободата, на единствената свобода, която е способна да обича и да прислужва. Само светецът реално е свободен и имайки чувство за собствената си немощ, той се намира в състояние на постоянно покаяние, и следователно е единствено свободният да обича и да служи – без да прави  разлика -  на  всички хора и всички Божии творения. Само светиите свещенодействат св. дарове, както те се обобщават в святата любов.  Св. ап. Павел ни припомня: „с любов си услужвайте един другиму”(Гал. 5:13). Истинската свобода е присъединяване към истината и любовта, към истината на любовта, по такъв начин, че да не съществува друг избор.

Ние реално сме свободни в нашата съвместна свобода, факт, който определя так. нар. наша автономност като една от най-големите заблуди.  Без Д(д)ругия не съществува свобода и, следователно, нито любов, тъй като моята свобода „бъде съдена от чужда съвест”(1 Кор. 10:29). Другият е моята съвършена свобода в усъвършенстването на моята любов към него. Истински влюбен в  свободата е този, който прославя другия повече от себе си  и търси не своето, а това на другите; този, който от своите индивидуални претенции преминава към претенциите на другите, от съблазънта на индивидуалния живот се връща към радостта – рая – на живота с другите и за другите. Естествено днес съществува  голямо объркване, след като „ не знаем как да бъдем свободни; претендираме за нашата свобода в ущърб на другите и не искаме ни най-малко да отстъпим заради някой друг; ще сметнем това за потъпкване на нашите индивидуални права и свободи. Днес всички страдаме от безмерен егоизъм.  Това не е свобода. Свободата означава, че се научаваш да имаш претенции само от себе си, не от живота или от другите, и знаеш да даваш; свобода означава жертва в името на любовта”[2].

Съвременните хора, оковани в една цивилизация, тъждествена с индивидуализма – това е европейската или западната так. нар. цивилизация – сме затворени и блуждаем в лабиринта на неограничените и неконтролируеми, лъжливи и привидни наши свободи, отказвайки да дръзнем към свободата от нашето аз, което не означава да се потопим в някакво бездейно блаженство, а да създадем твърдата и основна предпоставка за съзнателна дякония спрямо другите. Да дръзнем към свободата от нашия грях и страсти, не на равнището на някакво индивидуално оправдание и щастие, а на ре-активирането на нашите харизми, които са харизми не за индивидуална употреба и проявяване, а за израстване и съграждане на другите. Да дръзнем дори към свободата от нашите излишни и непотребни блага, когато в своята индивидуална употреба и злоупотреба те подхранват смъртта, тоест когато,  лишавайки другите от тях, унищожаваме любовта, неизчерпаемия извор на живот.

Достоевски казва на един млад студент, че „в нашата епоха изравняват свободата с разюздаността на страстите, докато истинската свобода се състои в господството на човека над себе си и в Неговата воля. В нашата епоха изравняват свободата с икономическата сигурност. Напротив, най-голямата свобода не е човек да трупа блага и да се подсигурява с пари, а да раздаде всичко, което има и да отиде да стане слуга на всички”. Това е свободата, към която трябва да дръзнем, която се доближава до парадокса и в християнските общества: свободата от имането и притежаването, дърдоренето на думи и дела, за да преобразим  нашето аз в жертвено и любящо битие, именно в жертване не на имането, а на битието, за да стане битие, което съществува, докато не притежава нищо, което е истинско свободно като принасяне и раздаване заради другите.

Един от големите грехове е, че цялата красота - тоест истината в любовта и чрез любовта- на Великия пост се изчерпва и се задушава в религиозни емоции и обичаи, в метафизични търсения и блуждаения, в затворено блаженство и самооправдано бездействие.  Забравяме, че тази красота ни се открива като поле на подвига и особено на добродетелите, като време за себепознание и познание на вътрешния човек, на сърцето (Рим. 7:22), на смирение и покаяние, на себеукоряване и осъзнаване на греховете, на битка и борба срещу демоните, и всичко това не като (израз на) самодостатъчност и съвършенство на нашия християнски или духовен живот, а като главно условие за осъществяването на нашите отношения с другите и упражняване на нашите харизми заради другите. Демоните не биват прогонени чрез някакви екзорцизми, а чрез живота по Христос – т.е. чрез богатството на дарове и сили в Светия Дух, както то е  съхранено  в смиреномъдрието и милостта „по Божие подобие”.За да доближим другите, не е нужно само да ги гледаме и да им се покланяме като икони на Бога, а преди това трябва да „страним от вредните помисли и да се въздържаме от греховните страсти”.

Раздялата между светостта и любовта унищожава всяка лична връзка и осуетява всяко човешко състрадание. Ако любовта не променя естеството на нещата и на състоянията, това е така, защото отсъства свобода от злите страсти заради святата страст на любовта.

Трябва да подчертаем, че любовта- бидейки винаги Божия любов - се изразява като дякония, като харизма на дяконията, спрямо конкретната личност, спрямо нашия конкретен брат, тъй като не съществува любов към човека или към абстрактното човечество, а към личността и конкретните нужди на ближния. От възвишеността на химна на любовта Църквата ни пренася в реалните условия на нашия брат, където любовта се упражнява не просто като човеколюбие, а като братолюбие.

Християните не са защитници на някакви теоретични принципи и аксиоми, на някакви велики идеи и цели, тъй като „съботата е направена за човека, а не човек за съботата:”(Мк. 2:27). Те са свободни в своето смирение, в своята смирена любов към своя ближен, която има за свой неизчерпаем извор любовта към техния Господ. „Богоподобието е само за онези, които чрез голяма любов свободно са се поробили на Бога”(св. Диадох Фотикийски). Тяхната дякония е плод на свободата в Христос - ясно пророческа -  подражаваща на служението на Христос, Който не дойде, за да властва, а да служи (Мат. 20:28).  Думите на Господ са директни „между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб”(Мат. 20:26-27).  Служението на християните е служение на Христос в лицето на Неговите братя, което превръща това служение в извор на благодат и радост. . .

Превод от гръцки: Константин Константинов



[1] ΧρίστοςΓιανναρά, ΣχόλιοστοΑσμαΑσμάτων, σελ. 116.

[2] Α. Ταρκόφσκι, Σμιλεύονταςτοχρόνο, σελ. 248 εξ.

 


Банер
Банер
Банер

В момента има 74 посетителя в сайта