Този текст, първоначално е публикуван в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология" в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 33-48.

В определени среди на съвременното западно богословие се повдига въпроса за методоло- гическата криза в библеистиката. Историко-критическият метод и неговите варианти, които диктуваха библейския анализ в библеистиката през ХІХ и ХХ век, и поставяха разума пред вярата, днес са обект на сериозна критика. Все по-настойчиво се търси отговор на въпроса: кое е по-първото – вярата или разумните основания? - дали вярата трябва да се гради следствие на разумните доводи, откривани в Свещеното Писание, на основата на неговия анализ и съответните изводи, или тя трябва да предшества разумната обосновка[1].

(Този текст е част от "Християнска етика – том 2, издадена на Български език от Фондация „Покров Богородичен", 2013″
с автор проф. Георгиос Мандзаридис")

Превод от гръцки език: Константин Константинов

Явлението смърт. Смъртта е независима променлива величина в постоянно изменящия се свят. Всички одушевени същества умират, но само човекът се определя като смъртен.
Той се определя така не само защото умира, но и защото знае, че умира, което означава, че неговото знание обхваща и смъртта. Затова човекът не остава бездеен пред смъртта, а се опитва да я победи и отхвърли, и още повече – да я обясни и осмисли.
Предхристиянски възглед. Сред първобитните народи било развито вярването, че смъртта е преминаване в някаква друга форма на живот, което обикновено се изобразява със символи и образи от земния живот. В древната елинска митология смъртта се представя като брат близнак на съня, докато в Платоновата философия тялото се определя като знак1, т. е. като гроб или затвор за душата, откъдето тя се избавя чрез смъртта. Стоиците, които смятали, че в света властва абсолютен ред и че световните цикли се повтарят непрестанно, изискват пълно подчинение към съдбата и пренебрегват проблема за смъртта. Накрая, Епикур се опитва да намери избавление от страха пред смъртта, естествено, не и от самата смърт, чрез следния софистки силогизъм. Смъртта, която е „най-ужасната от всички злини", няма връзка с нас, защото, „когато нас ни има, смъртта не е настъпила, а когато настъпи, тогава нас няма да ни има"2.

(Този текст е част от "Християнска етика – том 2, издадена на Български език от Фондация „Покров Богородичен", 2013″
с автор проф. Георгиос Мандзаридис")

Превод от гръцки език: Константин Константинов

Проф. Георгиос Мандзаридис е дългогодишен преподавател по Християнска етика и социология в Богословския факултет на Солунския държавен университет "Аристотел". Изследователските му интереси са свързани с антропологията на св. Григорий Палама и темата за обожението, християнската социология, биоетиката. Световна известност на проф. Мандзаридис му носят книгите и статиите, като: „Християнска етика"; „Въведение в етиката. Етиката при кризата на настоящето и предизвикателството на бъдещето"; „Глобализиция и глобалност: химера и истина"; „Християнското общество и светът"; „Време и човек"; „Григорий Палама"; „Православен духовен живот"; „Православна теология и социален живот"; „Социология на християнството"; „Личност и институция"; „Паламика", „Съработник Божий" и др.

Години наред Георгиос Мандзаридис е в близка духовна връзка със старец Софроний от манастира "Св. Йоан Кръстител" в Есекс, Великобритания. Редактор е на преводите на гръцки език на съчиненията на старец Софроний.