Колко трудно е човек да се съсредоточи и да се помоли. Много е лесно да говорим, много е лесно осъждането, много е лесно обсъждането, много е хубаво да говориш за хубави неща, но е много трудно да вземеш ума си и душата си и да влезеш дълбоко в себе си, да спреш да говориш и да чувстваш Бога и Неговото докосване до твоята душа. Това ще рече молитвата - да докосваш Бога, да бягаш от твоята мисъл и да отиваш надълбоко, там където, както пише върху витрината на някои ресторанти: в дъното има  градина. В нас има градина и  това е пространството на молитвата, тоест там, където спираш да мислиш  колко си висок, дали си хубав, дали си женен, дали имаш пари, а влизаш там, където не съществуват помисли и вече работи не умът, а душата, т.е влизаш дълбоко в себе си. Ако влезем там,  няма да съществува проблем за нас, и най-тежко раковоболният, ако се помоли и влезе в тази „градина”, ще разбере, че аз нямам рак, нещо друго има рак, моето тяло, моята ръка, крак, черен дроб, но аз като душа в часа на молитвата отпътувам, отивам другаде и не ме занимава нито ракът, нито болестта, нито смъртта, а чувствам присъствието на Бога, Който е живот, светлина, здраве, любов. Светците чувстват това много силно. Например когато св. Нектарий Егински се молил, бидейки гладен, защото нямал какво да яде, и хлопали на вратата, за да му донесат храна, тъй като не бил ял от три дена,  той не чувал, защо? – защото бил  в „градината” на душата си. Той бил там и не усещал, но ние не сме такива. Ние се молим и не след дълго отиваме при свещеника и казваме- ах, отче, детето ми! Какво ще стане, ще се ожени ли? Още не се е оженило! Синът ми няма работа! Мъжът ми е болен! Тоест минали сме през молитвата, но нашият смут не е изчезнал, молим се и повечето от нас продължаваме да бъдем смутени, стресирани, меланхолични, нервни, истерични,  с крясъци и  караници, и то след молитва.  Как се обяснява това? Много е странно: да влизаш в храма, да се молиш, и вместо да утихнеш, да продължаваш да си напрегнат. Въпросът е  дали наистина сме се помолили? Да не би да не сме се помолили? Да не би просто да сме казали думите  като папагали? Някой казва Отче наш, Ти, Който си на небето, да се свети Твоето име…и не след дълго ти казва: чувствам самота!, а преди малко е казал Отче наш, тоест Татко мой, Боже мой, - но това изобщо не ни докосва, сякаш вали дъжд, но носим дъждобран, и дъждът се стича по него. Не можеш да казваш Отче наш и не след дълго да казваш: чувствам се сам, непотребен, никой не ме обича! Следователно, душата ти не е докоснала Бога, още не си влязъл в градината, а си навън, на повърхността,  в помислите, мислите, лудостта.

Свободата на човека в своята нетленна същност е свободата на Бога, защото съвършената свобода се усъвършенства в любовта, т.е. в Бога. Бог винаги зове свободно  към границите не на някаква раболепна връзка, а на любовното  единение, след като човекът в цялата божествена икономия не е  някакво враждебно същество, не е големият противник, а големият съотборник на свободата в страшната игра на свободата.  Свободата, която се отделя от Бога, е трагедията на греха и  свобода, която е загубила своето есхатологично начало и харизматична пълнота.  Наистина е трагично, че на  свободата на Бога  бе противопоставена привидната свобода на човека от Бога, тоест свободата на падналия човек, която всъщност е грехът. Тя е самомнението и гордостта на човека, който си мисли, че сам може да иска своята свобода без да знае, че само Бог е Този, Който иска свободата на човека, бидейки свидетелство за любовта, която стига до смърт.

Много е важно човек да се научи да отдава чест на другия човек. Един старец казва-  когато двама монаси се срещнат, трябва да се поклонят един на друг. Защо? Видял си брата си? Видял си Господа, твоя Бог.  Трябва да се научиш да виждаш самия Бог в лицето на другия. Друг старец  казва: блажен е монах – и християнинът -  който смята всички хора за бог след Бога. Тоест човек се научава да цени другия, да отдава дължимата чест. Само тогава другият човек може да разбере своето място и връзка с тебе, но и ти самият да придобиеш правилна връзка с другите. Тези неща започват още от детска възраст. Днес съвременната психология на детето учи, че трябва да говориш сериозно на детето за сериозни неща, длъжен си да му говориш сериозно, защото, ако тръгваш  да го причастиш и му казваш: отвори си устата, за да ти дадат златно птиченце!, е, разбира се, в даден момент то ще го изплюе, защото не иска златно птиченце. Как да стане, след като не е златно птиченце, а  понякога е и кисело на вкус? Или казват: винце! Нима е нужно свещеникът да му даде винце?! – не може ли  когато порасне да отиде в кръчмата да изпие цяла бутилка?! Каквото си  вино поиска?, тоест виждал съм това,  причастяваме толкова деца в манастира,  идват и казват на детето:  отвори си устата свещеникът да ти сложи златно зъбче! Или златно птиченце и такива глупости. Детето реве, та се къса. Когато обаче му казвахме: отвори си устата, детето ми, Христос е!,  виждаше как детето става сериозно и разбира, че Христос е там. То усеща това и има повече акъл от майка си или баба си. На тебе ти идва да я дръпнеш за косата, дето говори безумици на детето. Ще ми кажете  двегодишно дете разбира ли? Разбира. Как  разбира ли?  Когато му кажеш Христос, става спокойно и отваря уста, а когато му говориш други безумици, то се противи.