(Библейско-богословски анализ)

Живеем във време на динамично протичащи процеси на обновление и преустройство у нас, които обхващат всички сфери на живота, в това число и на Църквата. Все по-ясно се осъзнава мястото и ролята на религията в личния и обществения живот. Напоследък от различни среди настойчиво се изразява мнението, че сега първостепенна задача на Църквата е не да теоретизира по въпросите на вярата, а да разкрива и предлага християнските нравствени ценности и добродетели и с това да съдейства за създаване на повече топлота и човечност във взаимоотношенията ни. Според защитниците на това мнение веровите истини трябва да се разглеждат от богослови, но не да се предлагат на широкия кръг вярващи, за които тези истини са и трудни, и ненужни. Едва ли не трябва само да се каже какво християнинът е длъжен да направи спрямо себе си и спрямо другите, и това ще е достатъчно.

Есхатологията дълго време бе пренебрегвана от съвременното богословие. Дръзката фраза на Ернст Трьолч: „Отделът по въпросите на есхатологията в по-голямата си част е вече закрит", бе особено характерна за цялата либерална традиция, още от времето на Просвещението. Това пренебрежение към есхатологичните въпроси не е напълно преодоляно и в съвременната мисъл. Все още в някои среди се гледа на есхатологията като на старомодна останка от отдавна забравено минало. Самата тема се отбягва или безцеремонно се отхвърля като илюзорна и неуместна. Съвременният човек не се интересува от последните събития. Това пренебрежително отношение неотдавна се подсили от появата на богословския екзистенциализъм. Екзистенциализмът сам обявява себе си за есхатологично учение. Но това е очевидна злоупотреба с понятията. Екзистенциалистичното тълкувание затваря есхатологията вътре в самия човек. Всъщност по този начин тя се разтваря в непосредствеността на личните решения. В някакъв смисъл съвременният богословски екзистенциализъм не е нищо друго, освен свежа вариация на старата пиетистка тема. В края на краищата той води до пълна деисторизация на християнската вяра. Историческите събития се засенчват от събитията във вътрешния живот. Самата Библия се използва като книга от притчи и примери. Историята не е нищо повече от една преходна рамка. Вечността може да се срещне и вкуси по всяко време. Историята престава да бъде богословски проблем.

Из книгата на проф. Георгиос Мандзаридис "Християнска етика", том II, ИК "Омофор", 2013

Търсенето на доброто. Желанието за доброто е вкоренено в човека[1]. При това доброто винаги е красиво, а злото – грозно[2]. Това става ясно и от отвращението, което човекът чувства към злото. В какво обаче се състои доброто и как човекът участва в него?

Преди да продължим с търсенето на доброто трябва да отбележим някои предпоставки. Доброто не трябва да се търси като идея, защото то не може да бъде идея. То трябва да бъде реалност, защото само като реалност може да има връзка с човека и с неговия живот. Освен това доброто не трябва да се търси извън, или най-малкото само извън света, защото ако се намираше само извън света, то щеше да бъде недостъпно и безполезно за него. В този случай светът нямаше да може да го почувства и да го живее. Следователно, доброто трябва да се намира в света, както и в човека, защото, ако се намира само в света, но не съществува и в човека и няма да е истинско добро. В този случай доброто би довело до користно търсене и би предизвикало разногласия и вражда между хората. Така обаче самото добро би се превърнало в причина за собственото си отрицание. За да може доброто да е наистина добро, то трябва да е достъпно за човека. И накрая, доброто трябва да е достъпно за всички хора, за да може участието им в него да не създава проблеми в техните взаимоотношения, а да бъде причина за сближаването им и за премахването на препятствията, които предизвикват разделение.

Създаването на човека в шестия ден завършва Божия план за сътворяването на света. Бог е сътворил човека накрая, за да обедини в него цялото творение. Сътворил го е като единственото разумно (=логосно) и свободно същество и го е направил връзката между Себе Си и света. Бог е възложил на човека да господарува над всички същества и му е дал власт да даде име на всичко сътворено: господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък), над цялата земя) (Бит. 1:28).