ВСЕЛЕНСКИ СЪБОРИ
Доклад, изнесен пред Св. Синод на Гръцката православна църква

Блаженейши владико,

Високопреосвещени свети отци,

Бих искал първоначално да благодаря за честта, която бе оказана на моята скромна личност с възможността да говоря пред църковната ни йерархия. И то да говоря за Константинополския събор, състоял се през 1351 г., който Събор поради важността на разглеждания от него проблем бил окачествен като Девети вселенски събор. Именно по въпроса за този Събор нашата православна вяра влиза в сблъсък, и то много сериозен, с ереста на папизма. Изложеното на този събор православно учение би трябвало да подхранва нашето пастирско богословие и нашите проповеди. Но тъй като това в своята по-голяма част не се случва, затова и християните ни остават богословски сакати, показвайки съществена липса на духовен (православен) живот.

"Както е истината в Иисуса" (Еф. 4:21)
От свещениците не се очаква да проповядват свои лични мнения и особено, да не правят това от амвона. Те са призвани и ръкоположени в Църквата да проповядват словото Божие. Дадени са им някои определени пълномощия - именно евангелието на Иисус Христос -и те са задължени към това единствено и вечно послание. От тях се очаква да разпространяват и пазят „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите". Разбира се, словото Божие трябва да се проповядва „резултатно". С други думи, то трябва винаги да се представя така, че да убеждава и внушава вярност във всяко ново поколение и всяка конкретна група хора. Ако обстоятелствата изискват, то може да се проповядва и в нови категории. Но преди всичко трябва да се съхрани идентичността на посланието.
Свещеникът трябва да е сигурен, че проповядва същото евангелие, което му е предадено от Църквата, и че вместо него не въвежда някакво свое „евангелие". Словото Божие не може да се нагласява или приспособява към мимолетните обичаи и схващания на някоя конкретна епоха, включително нашата. За съжаление ние често сме склонни да измерваме словото Божие чрез нашия собствен ръст, вместо да проверяваме нашия ум чрез ръста Христов. „Съвременното съзнание" също така стои под съда на словото Божие.

Свещеното Писание няма отделно учение или определение за пола. Учението за пола се извежда от библейското учение за човека като цялостно творение, състоящо се от две естества - материално и духовно. Материалното е загатнато още в самото начало, с името, което му е дадено, Адам. То едновременно свидетелства за материалния му състав (от евр. адам" = пръст, червена пръст) като тяло, физика, като естество на всички хора, и духа, който носи, който му е вдъхнат от Бога (Бит. 2:7). Нематериалната страна на човека е различна от тази на предхождащия го животински свят. На един ранен етап от творението водата произвежда живи души (Бит. 1:20); на следващия по-висш етап земята произвежда душите на земните животни (Бит. 1:24). Това са действия на творческите закони в природата, вложени от Бога още от сътворяването й. Само Адам получава пряко своята душа от Бога. Така Адам става архетип, първият човек (човекът по принцип), родоначалник на цялото човечество. Той потенциално съдържа в себе си цялото бъдещо човечество. Той е едновременно личност, като духовно същество, но съдържа в себе си и цялото предходно материално творение. Той е едновременно земно, но и небесно същество -връзка между земното и небесното творение. Така той съдържа в себе си цялото земно творение, човечеството като цяло - в материален план той се родее с природния свят, а като дух той е подобен на ангелите и се родее с тях (Пс. 8). Всичко това говори за изключителното високо предназначение, което Бог отрежда на човека. В източните митове хората са създадени, за да бъдат слуги на божествата. Тук човекът е създаден, за да се радва на творението, да изпитва удоволствие от това, че е жив, че живее. Той е средоточие на Божието творение. Земята му е предложена като райска градина: „Аз създадох земята и сътворих на нея човека... Защото тъй казва Господ, Който сътвори небесата, Той, Бог, Който образува земята и Който я създаде; Той я утвърди; не напразно я сътвори; Той я образува за живеене" (Ис. 45:12, 18).

Д-р Зоран Кръстич е роден на 20 юни 1962 г. в гр. Канижа. Богословско образование и магистърска степен по богословие придобива в Богословския факултет на Аристотелевия университет в Солун (Гърция). През 2001 г. защитава докторска дисертация на тема „Отношенията между Църква и общество в съвременна Сърбия" в катедрата по Социология на християнството в същия университет. От 1997 г. е преподавател, а от 2001 г. - ректор на Семинарията „Св. Йоан Златоуст" в гр. Крагуевац. През 2002 г. е избран за доцент по канонично право, а от 2006 г. преподава и социология на християнството в Богословския факултет на Белградския университет. Има редица публикации в областта на каноничното право и социологията на християнството. Последната му книга е „Православие и модерност (теми на практическото богословие" (Белград, 2012).