Този текст за първи път е публикуван в списание "Християнство и култура" бр. 57
Развитието на философската мисъл през ХХ век е белязано с усилието за „връщането" на темата за личността и общението в епицентъра на философския интерес и дори с „въвеждането" й в онтологията[1]. Това усилие е свързано с опитите за деконструирането на „затворената" онтология на субекта и за търсенето на онтологията на персоналността и общението – усилие, което се проявява в различни посоки и на различни равнища: интерсубективизма от М. Бубер до Е. Левинас във философията, опитът за „онтологизиране" на изначалната истина за социалността от Дюркем и Елиас в социологията и накрая - търсенето на ролята на другия в анализа на желанието от Жак Лакан в психоанализата. Всички тези опити имат за последна цел въвеждането на отношението и общението в сферата на „първата онтология" (която е ключ за решаването и на въпроса за персоналността), но те са останали по-скоро духовна претенция, отколкото реална стъпка към осмислянето на проблема в една наистина онтологична перспектива[2].