"Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно". (Мат. 5:10)

Когато Христос говори за  правдата, Той няма предвид светската правда. Например терористите  отишли и бомбардирали Америка, светската справедливост изисква Америка да отиде и да бомбардира терористите. Казват ти, че това е правда. Ти ме удари, и аз ще те ударя! Доколкото си ме онеправдал,  мое право е аз да те онеправдая. Или имаме една нива: светската логика ни казва  да я разделим по средата. Да я измерим  и да разделим, което не е лошо, но не е правдата, за Христос която говори. Божията правда е друга, защото авва Исаак казва: ако кажеш, че Бог е справедлив, тогава сякаш хулиш Бога, защото Той не е справедлив. Защото, как Той е справедлив в същото време, когато дава Своите блага на всички без изключение? Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни. Бог обича всички  хора и не прави никаква разлика. Той няма светска логика.

Като с плътта Си унищожи враждата, а с учението - закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир, и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата; и като дойде, благовести мир на вас, далечни и близки,
защото чрез Него и едните и другите имаме достъп при Отца, в единия Дух (Ефес. 2:15-18)
Това има практически последици в живота - например когато мислим, че Бог е  причината за  нещо лошо, което ни  се случва в живота, ние казваме: Защо Той да ми причинява това, защо едно, защо друго? Обвиняваме  Бога за  нашите затруднения, изкушения, скърби и казваме: какво Ти направих, Боже мой, че ме измъчваш толкова много? Какво? Именно защото нашата връзка с Бога е религиозна връзка,  човешка връзка, докато Божият човек, който има църковно съзнание и претърпява всички тези злини, не казва: Защо, Боже мой, ми причиняваш  всички тези злини? Защото не Бог ни ги причинява, а за всички тези злини – казва той - причината съм аз. Както например не лекарят е виновен, че ме боли и имам симптоми, че съм болен. Аз съм виновен, не лекарят, и аз съм причината за болестта. Той не е виновен, че ми дава лекарства, напротив, опитва се да ме излекува. Той не е лош с мене и не иска да ме терзае с лечението  и лекарствата. Така става и с Бога. Бог никога не изпраща злини на хората, никога не съдейства на  злото. Ние сме причината за злините, нашата паднала природа, грехопадението, нашите грехове, лично несъвършенство и това на другите хора.   Бог не е виновен в случаите, в които човек има трудности. Както пише св. Павел „в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата” Именно Христовият кръст ни прави приятели с Бога, а не Бога Приятел с нас. Не знам дали разбирате огромната разлика, че Христос е примирил човека с Бога, а не Бога с човека. Защото разликата е огромна и това погрешно знание създава  погрешни преживявания  в нашия всекидневен живот.  Ние сме врагове на Бога, а не Бог враг на човека. Христос чрез Своя кръст ни дава сила да станем приятели на Бога, Който остава наш Приятел и Баща вечно и  неизменно.

Доказателството за това дали имаме вътрешно спокойствие ще дойде чрез нашите близки хора. Тук в залата всички сме витрина, облечени като за витрина. Но когато някой те настъпи леко там, където те боли, тогава ще покажеш дали твоята молитва  е променила живота ти. Това е най-трудното нещо. Някои от нас сме  на 45 -50-70 години, в Църквата сме от деца и другият пита: добре, кога ще стане чудото на промяната? След смъртта? Веднъж една баба ми каза: в Църквата съм, но съм си същата - както влязох, така  съм и сега.  Постоянно имам нерви. Аз я попитах: защо? Не се ли причастяваш?  Причастявам се. Молиш ли се? Да. И какво става? Кога ще се промениш? Нещо не върви добре. Затова плодотворната молитва означава да виждаш чудото в  твоето сърце и  промяната в  твоето поведение и  характер.

Колко трудно е човек да се съсредоточи и да се помоли. Много е лесно да говорим, много е лесно осъждането, много е лесно обсъждането, много е хубаво да говориш за хубави неща, но е много трудно да вземеш ума си и душата си и да влезеш дълбоко в себе си, да спреш да говориш и да чувстваш Бога и Неговото докосване до твоята душа. Това ще рече молитвата - да докосваш Бога, да бягаш от твоята мисъл и да отиваш надълбоко, там където, както пише върху витрината на някои ресторанти: в дъното има  градина. В нас има градина и  това е пространството на молитвата, тоест там, където спираш да мислиш  колко си висок, дали си хубав, дали си женен, дали имаш пари, а влизаш там, където не съществуват помисли и вече работи не умът, а душата, т.е влизаш дълбоко в себе си. Ако влезем там,  няма да съществува проблем за нас, и най-тежко раковоболният, ако се помоли и влезе в тази „градина”, ще разбере, че аз нямам рак, нещо друго има рак, моето тяло, моята ръка, крак, черен дроб, но аз като душа в часа на молитвата отпътувам, отивам другаде и не ме занимава нито ракът, нито болестта, нито смъртта, а чувствам присъствието на Бога, Който е живот, светлина, здраве, любов. Светците чувстват това много силно. Например когато св. Нектарий Егински се молил, бидейки гладен, защото нямал какво да яде, и хлопали на вратата, за да му донесат храна, тъй като не бил ял от три дена,  той не чувал, защо? – защото бил  в „градината” на душата си. Той бил там и не усещал, но ние не сме такива. Ние се молим и не след дълго отиваме при свещеника и казваме- ах, отче, детето ми! Какво ще стане, ще се ожени ли? Още не се е оженило! Синът ми няма работа! Мъжът ми е болен! Тоест минали сме през молитвата, но нашият смут не е изчезнал, молим се и повечето от нас продължаваме да бъдем смутени, стресирани, меланхолични, нервни, истерични,  с крясъци и  караници, и то след молитва.  Как се обяснява това? Много е странно: да влизаш в храма, да се молиш, и вместо да утихнеш, да продължаваш да си напрегнат. Въпросът е  дали наистина сме се помолили? Да не би да не сме се помолили? Да не би просто да сме казали думите  като папагали? Някой казва Отче наш, Ти, Който си на небето, да се свети Твоето име…и не след дълго ти казва: чувствам самота!, а преди малко е казал Отче наш, тоест Татко мой, Боже мой, - но това изобщо не ни докосва, сякаш вали дъжд, но носим дъждобран, и дъждът се стича по него. Не можеш да казваш Отче наш и не след дълго да казваш: чувствам се сам, непотребен, никой не ме обича! Следователно, душата ти не е докоснала Бога, още не си влязъл в градината, а си навън, на повърхността,  в помислите, мислите, лудостта.