В Евхаристията и с Евхаристията аз-ът става ние, а индивидът – общност, реално тайноводство към свободата на Духа, на Този, който учи на всяка Христова истина. И това е любовта, чиято граница е в другия, любимото ни лице, което е "другото наше аз", Христос и нашият ближен, едно „Аз" по-скъпо за нас от собственото ни аз. В любовта се съединяваме в едно; нейното качество е такова, че обичащият и обичаният не са двама, а един. Този един или ние, в което Църквата се познава и с което се преживява Евхаристията, не означава унищожаване на аз-а, а отхвърляне на самостта, т.е. "аз сам" – на индивидуализма, на отделянето и на изолацията. Това е човекът като личност и общност. Многото хората, т.е. всички стават един в единия Христос. (срв. Йоан 10:16; Римл. 12:5; Гал. 3:28)

Текста е част от книгата "Опит за евхаристийна антропология" (ΔΟΚΙΜΙΟ ΕΥΧΑΡΙΣΤΙΑΚΗΣ ΑΝΘΡΩΠΟΛΟΓΙΑΣ, ΠΡΕΣΒ.ΜΙΧΑΗΛ ΣΠ. ΚΑΡΔΑΜΑΚΗΣ, Εκδόσεις ΤΗΝΟΣ)
Част 1

Цялата величествена реалност на дошлите и бъдещи вечни блага, които украсяват евхаристийната Трапеза, където всеки вярващ на всяка Литургия извършва и се радва на собствената си Пасха, на влизането във възкресения ден, осъществявайки истинския човек в истинския Бог, не е някаква далечна или недостъпна, обикновена свещена област. Тя е потвърждението, че Бог слиза при човеците, за да се издигнат при Бога, дело на изпълнено с болка човеколюбие, което означава, че Бог е поискал да доведе човека повторно при себе си, като го съсредоточи в Своето тяло и го насади в Църквата на Своята Евхаристия. В Божествената Литургия всички инициативи и действия принадлежат на Бога и човек трябва да отхвърли и да се отрече от всички онези свои инициативи и действия, които го правят враг и противник на Бога. Божественото Причастие е дарът, който изисква нашата абсолютна свобода.

Продължение от "Бог е Утеха"

Затова стоим с тялото, молим се, ядем, кръстим се и благодарим, всичко се превръща в един материален диалог, в доксологична връзка, която дава плодовете на Светия Дух. Не просто ще получиш утеха, утехата е голяма стъпка, но не е последната стъпка. Идват и харизми след това. След това идват по-трайни и дълбоки дарове, т.е. съществува утеха, но и дар, и когато дойде дарът, човек чувства, че е дал много малко, за да придобие този дар. Това са харизмите, даровете, както ги описва св. ап. Павел. Къде да ги намерим днес, къде да ги купим? В този случай човек прави малка стъпка, в действителност се лишава от нещо, което е болно, което реално го разболява, и вместо да спре до това „вземане-даване" с Бога и Бог да ни каже - много добре, спрях те от разрухата, в която се намираше, и искаш още? Изцелих те! Вместо да спре дотам, това е страхотното, Той му казва- Дойди сега да вземеш харизми! Това, което казва на блудния син – сложете му пръстена!, какво означава пръстенът? - че той е син и наследник, че отново е това, което е бил преди.

Истината е тази: когато човек иска да разбере нещата по-добре, трябва да ходи на св. Литургия. След св. Литургия за кратко време всичко е съвършено, всичко е в божествен ред и логичност и чрез това можем да разберем Бога. Друг е въпросът, когато човек се опитва да разбира само със своя ум, тъй като самият ум не разбира, защото е изтерзан, ранен и разбира по страстен начин. Ако има някакъв особен проблем, човек отива и си прави психоанализа в продължение на десет, двайсет години, за да разбере, че пак не разбира. Когато стигне дотам да разбира, пак накриво е разбрал, тоест той е разбрал съобразно раната, която носи, съобразно болката и затруднението, което има. Поради тази причина не се разбираме между нас, защото нямаме общ код за разбиране и всеки разбира съобразно проблема, болката и раните на своята душа. Затова не се разбираме помежду си, защото всъщност искаме другият да ни разбере, но и той иска ние да го разберем, ние искаме да поставим другия на нашето място, но и той иска същото и така се създава характерното неразбирателство, което днес срещаме навсякъде, защото се добавя и фактът, че не сме толкова смирени, колкото бихме могли да бъдем. Днес всичко ни подтиква към себелюбие, към себенаслаждение, имаме надменност и искаме още повече- другият да разбере! Другият да се постави на мястото ми! И това – другият да разбере! води до поредица от конфликти и никой не разбира другия.